Прошка
Отец Иван си отиде тихо през нощта, а на сутринта дворът на малката му къщица се напълни с хора. Идваха и християни, и мохамедани, но по тези места е така – отиде ли си някой, изпращат човещината, не вярата му. А старият свещеник беше благ и кротък човек, затова сега три села, тъжни и осиротели, вървяха бавно след чамовия ковчег.
Над върволицата от хора душата Иванова, която още по тъмно се измъкна от престарялото си тяло, кръжеше като сянка и гледаше познатите лица. Когато се сбогува с всички, литна към горния свят и спря пред Райската порта. Но щом понечи да мине през нея, тя се оказа заключена. Душата Иванова се повъртя малко и като видя, че другите души влизат свободно, пак бутна портата, но тя и тоя път не помръдна – сякаш някаква невидима сила заставаше като стена пред нея и не й даваше път към вечния покой.
И се върна душата към земния си път, и започна да преравя миналото стъпка по стъпка, за да търси оня грях, който я държеше заклещена между двата свята и запречваше пътя към небесната благодат…
Тази година пролетта дойде рано. Земята, набъбнала като първескиня, жадно поемаше новите семена, разпукваше ги и отваряше път на младите кълнове нагоре, към светлината.
И хората бързаха да засеят ниви и градини, преди слънцето да изпие влагата и да опали земята като пещ. Бързаше и Божана, преметнала през рамо старата ловджийска раница на мъжа си, когато плътен мъжки глас я закова на място:
– Добро утро, Божано!
– Добро да е! – отвърна тя и като се запъна малко, добави: – Отче!
Познаваха се отдавна – още преди тя да се омъжи набързо за първия, който имá смелостта да й предложи, а той да прегърне вярата в Бога като едничко спасение за белязаната си душа. Четирсет дълги години беше обикалял по села и паланки, докато накрая, побелял и остарял, не издържа и пак се върна тука – при Божана.
И макар че я намери вдовица и все така хубава, не посмя и тоя път да й признае колко много, колко страшно я обича. Вече три години двамата се гледаха като манастирски котараци, но приказката им започваше и свършваше с едно „добър ден” и толкова. Ето и сега той наведе глава и тръгна надолу към селската черква, а Божана, разтреперена и зачервена, го изпрати с поглед.
После махна с ръка и свърна към бахчите на Кара Кайнак. „Загубено племе са тия мъже – мислеше тя, докато крачеше през гората за по-пряко. – Мълча като пукал навремето, сега пак дума не обелва. Какво чака, чунки с орлите ще живее!” Така му беше набрала на тоя Иван, че видя непознатия чак когато се изправи срещу нея. Беше млад мъж на околко трийсетина години, но очите му бяха тъмни студени като на звяр. Божана понечи да отстъпи, но бърз като змия, той скочи към нея и стисна гърлото й като в менгеме.
– Гъкнеш ли, ей с тоя нож та заколвам – изграчи непознатият и Божана видя хладното острие не с очите, а по-скоро с кожата си. Ако не беше толкова изплашена, сигурно щеше да побегне като сърна, но сърцето й биеше тъй бързо, че и една крачка само му стигаше да се пръсне като въглен в гърдите й.
– ‘Айде, тръгвай пред мене! – изкомандва мъжът и тя закрачи с преплетени крака, изгубила всяка надежда за спасение. След двайсетина метра стигнаха до старата барака на Горското, отдавна запустяла и обрасла в бръшлян. Вътре миришеше на мухъл и спарено.
В единия ъгъл, направо върху гола земя, бяха струпани няколко мръсни одеяла и мъжът я блъсна върху тях. После взе раницата, извади торбичките с тиквено семе, райкин боб и храна и каза:
– Бива! – Помълча малко, огледа с хищни очи свитата на пода жена и се ухили: – И ти биваш…
Божана скочи, изведнъж разбрала какво иска да й каже този страшен мъж, но тежката му ръка я пресрещна и се стовари с все сила върху лицето й. Главата й отхвръкна настрани и се удари в стената. Като в мъгла видя тя как ръцете му посягат към тънката й рокля, как заголват бедрата й и хищно тръгват нагоре. Милостив беше понякога Господ – друго не помнеше…
Божана се прибра в селото чак вечерта. Мина по задрямалите улици, изтъняла и тъмна като сянка – толкоз тихо, че и кучетата не я усетиха. А в главата й като чукове още блъскаха думите, с които оня я изрита през вратата: „Утре пак да додиш и да ми донесеш манджа! Кажеш ли на някой за мене, ша та намера. Аз в затвора за убийство съм лежал, да знаеш!”Влезе вкъщи, свали изпокъсаните си дрехи и се сви в леглото. А когато луната се вдигна и освети малкия кухненски прозорец, тя се огледа в него, видя срама, изгорил челото й като дамга, и зави на умряло…
В селото плъзнаха слухове, че Божана вампирясала. Съседи говореха, че през деня се криела вкъщи, а нощем тръгвала по пътищата тъй тихо, че ни човек да я види, ни куче да я залае. Чак тогава отец Иван, наплашен от хорските приказки, не издържа и отиде да я види. Вратата беше заключена, но той не се поколеба, натисна здраво, изкърти хлабавата ключалка и влезе. Намери я легнала в кухнята – толкова стопена и бледа, че за миг беше готов да повярва на всичките приказки за духове и вампири.
От предишната Божана нямаше и помен. Тая жена, която го гледаше с хлътнали като кладенци очи, беше някоя друга. И той взе изсушената й ръка в своята, приседна тежко на леглото и се разплака като дете. А Божана му разказа всичко: как е срещнала оня мъж, как е ходила вечер да му носи храна… И за другото му каза, нищо не премълча. Гласът й ставаше все по-тих и по-тих, сякаш всяка дума й струваше минута живот.
– Прости ми, Иване! Отче! – прошепна накрая тя.
– Не ме оставяй да си ида такава…
А отец Иван я слушаше и сърцето му се късаше от мъка. Неговата Божана! Защо не му каза, защо се е върнала?…
– Прости й, Боже! – изхлипа той.
Но когато посегна да направи кръстен знак над умиращото й тяло, ръката му увисна безсилна, защото макар да молеше Бога за прошка, сам той не можа да се пречупи. И Божанината душа тръгна за Отвъд неопростена и натежала от чуждия грях.
… А сега същата тази душа стоеше като стена пред неговата и нито я пускаше сред тихия покой на Божиите селения, нито искаше да я запрати в бездната, към вечните мъки на страданието. Защото и тя не можеше да прости, но още обичаше тъй, както само живите знаят да обичат.
Ники Комедвенска
РЪКА ЗА ПРОШКА
Подавам ти я. Ето на – прости!
Протягам ти я за да се покая
за нещо, за което знаеш ти,
но за което аз, уви, не зная.
Виновен съм. За всичко в този свят
единият все в нещо съгрешил е,
единият – все в нещо виноват.
И този тук един съм аз. Прости ми.
Ти не прощаваш. Гордост. И тъга.
Вместо с любов, с ирония ме плискаш.
И моята протегната ръка
със празното пространство се здрависва.
Добре тогаз. Ще си я прибера.
Ще си я взема, щом не ти е нужна.
Но тази длан, била с теб и добра,
но тази длан, била с теб и нечужда,
един път непоета ли умре,
несрещната един път ли остане,
знай, няма вече никога да спре
и да понечи твоята да хване.
Отблъснеш ли я днес, то утре как
ще хвърлиш мост помежду теб и мене?
Не, не поемай моята ръка,
но да не стане някога така,
че да я търсиш в цялата вселена…
Дамян Дамянов
Сирни Заговезни – ден за прошка
Българската православна църква почита днес църковния празник Неделя Сиропустна, наричан от народа Сирни Заговезни или Прошка. Празникът се отбелязва седем седмици преди Великден и една седмица след Месни Заговезни, а след него – от утре, започва Великият пост.
На този ден се припомнят Христовите думи: “Ако не простите на човеците съгрешенията им, и вашият небесен Отец няма да прости съгрешенията ви“. Затова традицията изисква всеки да поиска прошка от хората около себе си – близки и познати – за огорченията и обидите, които волно или неволно им е причинил, както и сам да потърси в себе си сили да прости на тези, които са го наранили.
В Неделя Сиропустна в храмовете в страната християните се събират за вечерна служба, след която взаимно се опрощават, като всички – духовници и миряни – си искат един от друг прошка и взаимно си прощават всичко сторено с дума, дело или мисъл.
Според народните традиции вечерта на празника при родителите се събират семействата и техните синове, дъщери, внуци, за да заговеят с млечни храни. На Сирни Заговезни прошка си вземат по-млади от по-стари, деца от родители, младоженци от кумове – целуват ръка и изричат: “Прощавай, мамо, тате..” – “Господ да прощава, простен да си!”, е задължителният отговор.
Характерен обичай за този ден е паленето на огньове (клади), а след като прегорят, се прескачат за здраве. После около тях се играят хора и се пеят песни. Затова празникът се нарича и Поклади. В някои краища на България е разпространен обичаят оратници (огруглици) – това са факли от слама, които всеки стопанин завърта около главата си и по този начин прогонва бълхите от къщата.
Много популярен е и обичаят хвърляне на стрели. Всеки ерген изстрелва с простичък, направен от самия него, лък запалена стрела в двора на момата, която си е харесал. Обикновено това продължава до късно на Заговезни.
Семейството на момата стои будно, за да гаси пламъците, докато тя самата събира стрелите. Която мома събере най-много стрели от двора си, тя е най-лична и най-харесвана.
На Сирни Заговезни – преди началото на Великия пост, православните християни за последен път до Великден вкусват млечни продукти и яйца. За трапезата на Заговезни се приготвят баница със сирене, варени яйца, варено жито, халва с ядки.
Прието е да се извършва и обичаят хамкане: на червен конец се завързва и се спуска от тавана парче бяла халва или варено яйце. Най-възрастният мъж завърта конеца в кръг и всеки член от семейството, главно децата, се опитва да хване халвата или яйцето с уста. Който успее, ще бъде жив и здрав през цялата година.
В седмицата преди Сирни Заговезни в някои тракийски селища тръгват кукерски дружини. Маскирани мъже, облечени с кожи и накичени със звънци, обикалят по домовете, разиграват комични сцени и благославят за здраве и плодородие. В групата обикновено има водач, наричан “хаджия“, и “кукерска булка” или “баба” – мъж, облечен в парцаливи женски дрехи и с парцалено бебе в ръце.
Обредността на Сирница е подчинена на подготовката за великденския пост, който трае 49 дни. Затова и носи идеята за “последно облажаване”.
За последно може да се хапват млечни храни. Забраната за сватби след Сирни Заговезни също е символична. Постът не означава само вегетарианство. Сексът също е строго забранен.
Постенето е своеобразна магия, която трябва да предизвика плодородието. В традицията той означава временна смърт, след която задължително следва ново раждане. Така се символизира вечният кръговрат, завъртане на цикъла от безплодие към плодовитост.
Паленето на огньовете, хвърлянето на запалени стрели също насочва към по-древни култове (например към тракийската богиня Бендида). Стрелите, огънят, схващан като соларен знак, мъжко начало, разкриват оплодителната функция на ритуалите.
ДАРИ ЗА НАРОДНА ТОПКА БЪЛГАРИЯ ®
Народна Топка България ®
Здравейте !Предоставям ви линк към информацията за спонсори и дарители в случай,че има интерес. http://narodnatopka.com/reklama/
Описано е всичко необходимо за проекта !
Целта ни е да отворим вратите на поне по един клуб по народна топка във всеки един град на България. Всяка община, която иска да развива спортната култура на подрастващите и на вече порасналите в региона, е добре дошла в редиците на Федерация „Народна Топка България „.
Това е начинът да изградим и национален отбор за мъже, жени и смесен състав, ако искаме да участваме активно на международната сцена на Световно и Европейско първенство по народна топка ( DODGEBALL CUP ) в зала, на плаж , на сняг и на батут. Всеки от вас, който желае да помогне, е добре дошъл. Свържете се с нас !!!
тел: 0885 94 84 96 – Kim Reiki
Още за нас на следните адреси :
www.kimreikifoundation.com
www.narodnatopka.com
www.mediaplus.bg
Прошка added by Kim Reiki on
View all posts by Kim Reiki →
