Размисли

По повод 3 декември – Международния ден на хората с увреждания.

Този ден не е празник. Той не се чества, а се отбелязва, за да напомнят хората с увреждания за себе си. Да напомнят, че ги има, че са част от обществото и трябва да заемат с право своето достойно място в него.

За човека до нас

от Мария МИХАЙЛОВА

Улици, улици и безброй забързани хора, вглъбени, не забелязващи човека до себе си. На тези мисли винаги ме навежда случайната ми среща с човек с увреждане, плахо стъпващ по тротоара, забравил да мечтае и да отстоява копнежите си във всекидневието си. А и сигурно, защото се чувства чужд, неприет в обществото, въртящ се в кръг от неизпълнени обещания и лъжи. Замислен – как да “избяга” от проблемите?… И ето го в групата на песимисти, които не виждат път пред себе си. Защо ли? Защото проблемите се множат, малцина ще им се противопоставят, за да спрат да нараняват тези, които наричаме хора в неравностойно положение, хора без вина затова, което ги е сполетяло…

Питам се – дали някой се сеща да запали огън в сърцата на хората с увреждания, за да ги сгрее? Може би да, но със сигурност са малцина.

Когато си мисля за дете, млад или възрастен човек незрящ, нечуващ, с патерица или на количка, нещо вътре в мен започва да бушува, да крещи. И пак въпрос – защо не погледнем този човек с други очи, не му помогнем да пресече кръстовището или да се качи на превозното средство, в магазина или на тротоара?…

Една случайна среща

Петте кьошета – кръстовищата на булевардите “Христо Ботев”, “Прага”, “Патриарх Евтимий” и “Скобелев”. Кьошета като кьошета, само дето всяко е различно по своему. На едно – свири музикант, на друго – продават гевреци и цветя, а на трето – години наред безмълвно стоеше млад мъж на около 40 и няколко години, с вече побеляла брада, подпрял се на патерицата си, поставил на тротоара пред краката си картотена кутия, в която случайно минаващите “пускаха” по някоя стотинка.

Поглеждаше ги без думи, очите му “казваха” – “благодаря”.

Един ден го заговорих. Представих му се, а той отвърна, че ме познава, даже знаеше името ми. Стоян, Стоян се казваше младият мъж. Разказа ми, че бил печатарски работник, че има семейство, деца. Че стои на кьошето, защото с пенсийката си не може да изучи рожбите си….

Приятно ми беше да разговаряме. Но не за дълго. Един юлски ден не го видях на ъгъла. Нямаше го и през следващите дни. Учудих се. За мен беше част от петте кьошета. Попитах момичетата от цветарския магазин, пред който стоеше – не знаят ли нещо. Отговориха ми кратко – “Починал е. Блъснала го е кола!”…

О, Господи, защо?!… Защо беше отнет още един човешки живот? Та годините бяха пред него, имаше толкова несвършени неща, децата…!

Петте кьошета сякаш станаха по-различни. Нямаше го младият мъж с побелялата брада, който беше част от тях. В мен отново забушува въпрос – защо, защо…? Грозна е тази несъзвучност в отношенията между членовете на обществото с и без увреждания. Защо е това отчуждение, равнодушие, безсърдечие, липса на толерантност, благородство, съпричастност, уважение един към друг?…

21-и век сме. Трябва ли да чакаме 22-ия, за да почувстваме промените в положителна насока в отношението един към друг? Не. Не. Далеч е. Да го направим днес, утре… сега!

автор: Мария Михайлова