Мъжки Времена по Николай Хайтов

Мъжки Времена по Николай Хайтов

Мъжки Времена по Николай Хайтов

Награда за операторска работа на Радослав Спасов от Съюза на българските филмови дейци, 1977;
Голяма награда „Златен козирог“ на актрисата Мариана Димитрова от Международния филмов фестивал в Техеран, 1977;
Награда за мъжка роля на Григор Вачков и награда за женска роля на Мариана Димитрова от Фестивала на българския игрален филм — Варна, 1978;
Награда за един от трите най-добри филми, Антверпен, 1978.

„Мъжки времена“ е български игрален филм (драма) от 1977 година на режисьора Едуард Захариев, по сценарий на Николай Хайтов. Оператор е Радослав Спасов. Създаден е по разказите „Мъжки времена“ и „Сватба“ на Николай Хайтов. Музиката във филма е композирана от Кирил Дончев. Художник на постановката е Ангел Ахрянов.

В миналото, когато се развива действието на филма, краденето на моми е занаят, обичай и не се наказва от закона. Елица – млада, красива, трудолюбива и свободолюбива девойка бива открадната от Банко и неговите съдружници. Тя прави няколко неуспешни опита да избяга, но след като не успява, се моли на Банко поне той да я вземе за жена, а да не я дава на невзрачния младоженец, за когото я е откраднал. Банко обаче държи на мъжката си дума. По-късно обаче той разбира, че се е влюбил в нея и в края на филма бива убит, отстоявайки правото си да е с нея.

Мариана Димитрова — Елица
Григор Вачков — Банко
Велко Кънев — Велко
Павел Поппандов — Динко
Никола Тодев — Кара Кольо
Теофил Баделов — Гельо
Траян Янков — Илчо
Георги Димитров — Петко

… Още я помня и съжалявам. Ама нали ти казах: едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто — да го направиш.
… Още я помня и съжалявам. Ама нали ти казах: едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто — да го направиш.

„Мъжки времена“ прославиха Ковачевица

През годините Едно забравено от Бога, Царя и Партията място стана родният Холивуд.

Няма значение дали става въпрос за човек, село или къща, хареса ли го камерата, блесне ли на екрана, авторитетът му веднага става друг. Извисява се и основателно другите завиждат. Ако не беше киното, Ковачевица сигурно щеше да бъде най-забравеното село между Пирин и Родопите. Основателно: То е накрая на пътя, далеч от Бога, Царя и дори Партията. Стотина души живееха в някакъв свой свят, век и държава. И сигурно така щеше да бъде и до днес, ако през далечната 1976 година операторът Радослав Спасов, режисьорът Едуард Захариев и художникът Ангел Ахрянов не само минали, но и харесали Ковачевица за снимките на филма си „Мъжки времена“ по разказ на Николай Хайтов. Доволни от видяното, те хукнали надолу и по пътя срещнали писателя Георги Данаилов. Той търсел подслон за спасение от софийската лудница. И докато кинаджиите се върнат, Данаилов вече си купил къща.

img_6357-1024x768
Елица – млада, красива, трудолюбива и свободолюбива девойка бива открадната от Банко и неговите съдружници.

Скоро го последвал и Спасов. А жителите на селото не само видели как се прави кино, но и станали необходима част от него. Повече от двадесет са филмите, заснети в Ковачевица. „Мъжки времена“ ще остане в историята като първия. Последвали ли го „Мера според мера“ „Бяла магия“, „Сирна неделя“, „Откраднати очи“… В тези години на разцвет на местната култура из селото често се разхождали ханове, войводи, четници, партизани и други въоръжени люде.

И докато видът им плашел, характерите им предизвиквали само умиление. Защото те били добри хора, мирни и освен изкуството и ракията в „Синият вир“ нищо друго не ги интересувало. Във времето, когато звезди като Григор Вачков, Велко Кънев, Мариана Димитрова, Руси Чанев събирали и фокусирали всички погледи, появят ли се из софийските улици, по калдъръместите ковачевски сокаци местните ги имали за свои. Колеги. Защото заработи ли камерата, всичките дами от селото забравят що е сън. Стават много рано, бързат да прекопаят картофите и от нивата хукват директно на снимачната площадка. Киното ги привличало заради престижа и най-вече хонорара, който далеч надхвърлял прихода от картофите.

img_6412

Артистите от цял свят си приличат. Суетни са и искат да имат звезда на холивудската алея на славата. Дойдат ли в Ковачевица обаче, стават други. Парфюмът им са омесва с аромата на овцете, които невъзмутимо се разхождат по главната улица.

Благодарение на „Мъжки времена“ много престижни киносалони по света виждат Ковачевица. Селото носи късмет на филма: Радослав Спасов получава наградата на Съюза на филмовите дейци за операторско майсторство, а Григор Вачков и Мариана Димитрова – призовете съответно за мъжка и женска роля на Варненския фестивал през 1978 година.

kovachevitsa_street_and_houses

Година по-късно Гришата пак е в Ковачевица вече заради „Мера според мера“. Пред камерата е и дъщеря му Мартина. Вачков е неизлечимо болен. Напуска този свят по време на снимките, без да успее да ги довърши. Ковачевица се оказва „теренът“, на който великият актьор и камерата се срещат за последен път.

„Да подгреем вчерашния обяд“ е филмът, след който възходящата кинокариера на родопското село навлиза в дълбока криза. Оттогава кинаджиите идват в селото главно на гости, да се напият, но без камери. Онези от местните актриси, които не отпътуваха към рая, с нежелание се върнаха към картофите. Вместо с актьори и режисьори из улиците се разхождат туристи. „Сериалите се снимат по жълтите павета. Само почетните граждани на селото – Радослав Спасов и Георги Данаилов, все още са живата връзка с киното. Те носят спомена за златните времена на местната филмова индустрия.

p_1161167100_house_kowachewica_1

Кризата в световното кино засегна планината. Няма ги вече хановете, четниците, войводите, партизаните. По улиците безработни актриси разхождат магарета и разсъждават: Изкуството е вечно и това е добре, филми ще има, жалко обаче, че животът е кратък. И все пак, където е текло, пак ще тече. И Холивуд имал кризи. И е възкръсвал. Дали пък и съдбата на Ковачевица няма да бъде същата.

Селото има и народна артистка

Вечна й памет Елена Палазова безапелационно бе удостоена със званието народна артистка на село Ковачевица. Тя игра в шест филма и ако можеше да чете, щеше да види, че името й е написано в титулите на някой от тях. Ето как изглежда автентичният разказ на някогашната местна звезда:

„Дойдоа тук с лека кола, качиа ме, откараа ме в кръчмата, ядох пих, после ми казаа, ще ме снимат. Откараа ме, снимаа ме. Викам: Да бягам вече. Те не, още много снимки искали да правят.“

171-12-01-3-%d0%ba%d0%be%d0%b2%d0%b0%d1%87%d0%b5%d0%b2%d0%b8%d1%86%d0%b0

Според Радослав Спасов тя е артистична и свободна. В „Мъжки времена“ похитителите вместо булката Мариана Димитрова бъркат и крадат майка й – в ролята Калина. Едуард Захариев иска от мъжете да са много груби. Калина не е свикнала с мъжките опипвания. Макар и на години, тя е още мома. Забравила филма, започва да рита, хапе и кълне. „Събуа ме боса в снега, казва. – Газя, а те ме снимат. Нозете ми омръзнаа. После ми дадоа един мехлем. Мажа се и отново се стоплих.“

В работата по „Мъжки времена“ се включва и магарето на Калина Дончо. То става камерлаген, което значи, че разнасяло камерите по непроходимоте баири. Платили и на него. Общо двамата взели 1000 лева. Такива пари не се изкарват от картофи.

източник standartnews.com

87985877878755_b

На Жени

автор: Николай Хайтов

На ония, младите години бях деликанлия, буйна кръв. Не бях едро, ала яко. Мартинката ми лаеше на гърбината, в пояса — нож до нож. Два ли, три ли бяха, не ги помня, а ливорверът — ей тука, на кълката. Всички ме знаеха, че си не поплювам, та щом някой се наканеше да си краде жена — викаха мене. Жененето не ставаше тогава с кандърми — в ония мъжки времена.

Имах един комшия, харесал бе в Настан една жена, та ме веднъж извика той:

— Казвай какво ще искаш, за да я докараме до сватба!

— Дай — викам — на троица по сто лева, двеста лева отделно за пиене, та всичко петстотин, и сватбата ти е готова.

Съгласи се и след някой ден отидохме в Настан. Четирима нови хора влезнахме в селото и се позна. Казали на момата: „Тъй и тъй, ще те крадат!“ — и момата не излиза. Брат й заредил пушката. „Нека ми дойдат — рекъл, — ще им сдупча тиквите!“ Бре чакахме ден, чакахме два — не излиза.

На третия ден — аратличе имам едно в Настан, Шукри, дойде и ми рече: „Отидоха — кай — да орат в Блатнище. Стягай се!“ „Ами момата?“ „Момата — и тя.“ Още по-хубаво! Там е кър и няма кой да я спасява. Верно, брат й не е лесен, но той е сам, а ние — четирима.

Взехме вино, ракия и се отнесохме и ние към Блатнище. Ту в път, ту под път — прислонихме се до една водица, под едни високи ели, и зачакахме. Нивата — близо, вижда се как орат — момата и братът. „Дайте — викам — да попиеме ракия, докато стане пладнина, тогава момата ще дойде да напои воловете и ще я хванем.“

Викам си тъй, ама друго се случи. Видяло ни някакво козарче, че се тулиме край нивата, възкачило се на една борика и вика, та червата си дере:

— Ее-е-ей, аго Шебане! (И оня викаха Шебан, както и мене.) Хора, вика, има в дерето, ще крадат сестра ти, хора има-а-а-а!

Викам на моите:

— Втасахме я! Хайде да излизаме!

Брат й, като ни видя, приготви се. Откачи брадвата от сливата, бутна сестра си зад него и се развика:

— Вървете си кой откъдето е дошъл, че майките ви ще разплача! — И взе да хвърля камъни въз нас да го не наближаваме. Той си хвърля, ние си вървим, вървим и му викам:

— Адаш, куртулисване от тая работа няма! Ако е за разплакване на майки — я съм по-ербап! Пусни, викам, брадвата и си гледай работата, пък сестра ти ние на лошо място няма да я водим, ще я водим в град!

— Назад! — вика. — Ще ви пръсна тиквите!

Ония, моите аркадаши, втрепераха баджаците, ама я не спирам. Едната ми ръка на ножа, другата — на ливорвера. Викам:

— Ако е за трошене на тикви, сине майчин, хайде да ги трошим! — И са пуснах да го хвана, а пък той махна с балтията въз мене и щеше да ме е съсекъл, ако не подрипнах настрана, та ме закачи само в ръката, ей на това място, под лакътя. Съсече ми доламата и — до половината месото. Отмаля ми, значи, ръката, лявата ръка. Хванах го тогава с дясната за врата и с хващането го зарових в земята. Кораво бях тогава, яко и където хванех — не прощавах.

Подлегнах го с коляното, пък със здравата ръка догребах едно дърво, та го бриснах по главата и му я обелих. Одрах му я от върха до челото. Сетне му разпасах пояса, изправихме го до една борика и го вързахме да не шава, а и раната вързахме с пояса. Курдисахме го като с чалма. Тогава чак се огледахме и видяхме, че сестра му избягала. Докато ние сме се разправяли — фукнала — върви я гони. Ами сега? Викам на младоженика:

— Бе ти кьорав ли си, мамицата ти, къде са ти очите?

Нейсе, ровнахме насам-натам и я хванахме в едни габри: легнало, закачулило се — лежи и си мълчи. Рипнахме връз нея, рипна и тя и взе да се бори. Ние четирима, тя една и баз-бая ни развъртя. Но я хванахме за плитките и — клекна. Заведохме я на нивата при брат й, а пък той ни се моли:

— Пуснете ме да си вървя! Пуснете ме, че ми е лошо, не ме оставяйте тука да умирам на тая борика!

И ние взехме, че го пуснахме. Съжалихме го. Че като рече тоя мъж: дръжте ма, ноги, ако си вятър — стигни го. Забрави и орало, и сестра, и всичко. Резна се в дерето и се загуби.

— Хайде — викам на невестата, — хайде сега, чоджум, да вървиш с нас да те направим ей на тоя апапин жена.

— На тоя ли, дето не си е още обрисал лигите! Птю-ю-ю! — И плю въз него. — Никогаш няма, кай, да стана негова жена!

Нахвърлихме се пак въз нея и я завлякохме нагоре въз баира, но тя не иска да върви. Имаше ситни плитки — половината й ги отмъкнахме, но тя се дърпа и не ще. Най-сетне я нарамихме кой за крак, кой за ръка — и я отнесохме в Джинджов азмак, тъй — наръки, наноги. Я бех краднало и други жени, ама такова женище не бех виждало: хем силно, хем инатин, развито и на кокал, и на снага, да не приказваме за ей тука, за отпред: такова нещо, агов, бесно, та буйно, да се не нагледаш и настискаш.

От гората възвихме към Грохотно. Очаквах брата й, като си отиде, да ни подгони и с други хора, та вместо по пътя за Дьовлен, ударихме през гората. Спряхме да я носим. Уморихме се. Взехме да я влачим, та шалварите й станаха като листница. По едно време младоженикът вика:

— Да я пуснем бе! Това е звяр, а не жена!

— Дръж я, верицата ти! Искаш да я оставим, за да се каже сетне, че ни е надвила?

И пак надолу, надолу, та до Грохотненската река. Трябваше да минем реката, та сетне да възвием през Хамам бунар за Дьовлен. Да я минем, ама как? Реката придошла, буйна, та мътна — ври! Има мост, ама чак в селото, не е като за нас. Щем не щем, трябваше да я бъркаме. Ония помагачи, двамата, не се съгласиха с нас и се върнаха — видя им се реката страшна. Жената и тя се тегли, и тя не ще сама да бърка в реката. Рекох тогава на младоженика:

— Хвърляй я на гръб!

Хубаво, ама тя висока, а пък той едвам до шията й стига, как да я „хвърли“? Викам му тогава:

— Клекни бе, клекни да те яхне!

Клекна той, ама тя пък не ще. Помъчих се да я бутна върху него, ама с една ръка — не мога. Вковала ногите — не мърда! Взех тогава ножа и го впрях на гърдите й.

— Ей сегинка — викам — ще ти смукна кръвчицата! — Я понатискам ножа, тя се понавива, я впирам, тя се понавива, докато легна на гърба на младоженеца и той я понесе към водата. Нямаше как — улови го за врата.

— Цепи! — викам му на оня. — И се не обръщай, аз ще я държа за краката!

Повървя оня, повървя и току се резна в някаква си дупка и се изгуби в мътнинето. С него — и жената. Чорапите й само ми останаха в ръката. „Брех! Отиде — викам си — хубавата невестица!“ Жулнах се тогава във водата. Я съм дългач и плавам, водата ма не плаши, ама тая вода не е като вода, а мешано с камънак и дърво — страхотия.

Едно се впряло в корема ти, друго та ударило в рамото, трето в ребрата та престъргало — себе си ли, другите ли да спасяваш? Хайде, с две ръце да бях, ами то с една! С една — с една: улових жената за ногата — със зъбите, не с ръка — с ръката хванах някакъв корен и по него — на брега. Два часа дума не можем да продумаме, сини посинели — занемели! И тая работа на месечина става. Бъхтането с брата стана по пладнина, гоненето из гората, хващането на жената — докато да зайде слънце, а по месечина другото.

Седяхме каквото седяхме.

— Ставайте — казвам — да вървим!

Пък жената вика:

— Оттук нагоре не отивам! По-добре удавете ме в реката!

Започвам с хубавко:

— Хайде мари, Емине, недей се впира! Хайде, докато те молим с хубаво!

— Не, та не! Имам, кай, брат разбойник в Драма, той с лири ще те накичи, ако му заръчам, пусни ме, за тоя не ща да се оженя, пусни ме!

Младоженикът, уплашен, седи и чака. Гледа ма в очите.

— Ставай — казах, — ще та женим! Ето ти юнака!

— Не ща ти юнака, пусни ма! Тука умирам, ала не мърдам!

Хванах ливорвера и го впрях в нея:

— Осем убийства имам, ти ще си, казвам, деветото! Осем убийства — ти деветото, ако не станеш ей сега и да вървиш!

Сепна се тая жена и стана. Вървяхме, вървяхме — зазори се. Гледам, преваляме Хамам бунар и слизаме низ Криво било за Дьовлен. Цяла нощ сме ходили с път и без път, по папратища и през шума, превъртели сме се като през дарак, та здраво парцалче не е останало. Хайде — ние си можем и без парцали и без гащи, ами нея как да я представим в града? Викам на младоженика:

— Я ти върви да й вземеш дрехи, да я не въвеждаме такава листница в Дьовлен!

Пък той ма тегли настрана и вика:

— Бива, ама остави ни малко, манечко да се понагалим, че белким стане по-кротка!

— Бива! — рекох.

Повървяхме, повървяхме и аз почнах да си разпасвам пояса.

— Карайте — викам — напред, пък я ще остана малко по себе си!

Те подминаха, я останах. Ама ги наблюдавам. Запряха се по едно време на пътеката, а комшията й рече нещо и я препъна. Хвърли се въз нея и взе ногите й да разпилява, ама и тя мирна не седи, като ги сви, че като ги перна напред и младоженикът се претърколи два ли, три ли пъти — не мога да ти кажа. А бре, аланкоолу, една работа, като не ти е работа, защо я барем захващаш?! Настигнах ги и тръгнахме. Изпратих комшията за дрехи, пък ние с Емине спряхме току над Дьовлен да почакаме за дрехите. Впули се тогава в мене:

— Защо ма даваш на оня лигльо да ма лигави?! Не го ща за мъж. Тука умирам, в Дьовлен не отивам!

— Ще дойдеш — викам, — ще дойдеш! На мене пари са ми броили!

— Ако ти е за пари, брат ми с алтъни ще те покрие, пусни ма само да си ида!

— Пред думата — викам — алтъните пара не правят. Ще вървиш!

— С тебе — кай — ще дойда не в Дьовлен, а през море, ама с него — не!

Бре-е-е, накъде вървеше, накъде взе, че са изгърби! Жена си имам вкъщи, вярно, ама тая — жена и половина, бяла като мляко, очите й те режат като с нож, а гърдите й — фурна, мили брате — хвърляй сурово тесто, печи хляб и яж!

— Искаш ли? — вика. — Ето ма!

И тогава, грях-хаир — побарах я на поляната в единия край, та сме се запрели чак в другия. Права билка, да ти кажа, не остана! Викам си: „Дотука — баш! Ами сега? Взема ли я — посрамявам занаята! Не я ли взема — право в сърцето я ранявам!“

Тя усети, че съм надве.

— Нали с тебе ще вървим? — пита, заковала ма с очите.

Вкара ми сърцето под чатала, жената с жена! В такова време ти се ще да имаш две сърца — едно за чест, друго за мерак, а то, опустялото — едно: разсечи го, разкъсай го — пак едно!

Хвърлих го на чест и рекох:

— Нема да е с мене, а с него!… Нема как.

Викна тя:

— Няма да е с него!

— С него ще е!

— Няма да е! — И фукна да бяга… Както са гледахме в очите — фукна. Хвърлих са и я вкопчих за петата. Не ми даде време нито да шавна, нито да стана — заигра като вихрушка, въртя, сука, влачи ме по камъните и по тръните, овърша тая сиромах жена цял харман, но я съм се вкопчил като кука за петата и я не пускам. Препъна се най-сетне и падна — с бяла пяна на устата. Понатъртих се и аз, но нямаше как. Починахме си, поседяхме, че й викам:

— Ще вървиш ли сега?

— Оставям се — вика — на ръцете ти!

Сетне дойде и оня, облякохме я и тръгнахме за Дьовлен. Трябваше да минем моста над реката и, дето се вика, ще си бъдем у дома. Свършихме я, значи, както трябва, кеф ми става, та ми се допява…

А то — само е било до песни…

Тамам наближаваме моста, и нещо закачулено изрипна и ревна:

— Сто-ой! Разплаках ли мамка ви!

Видех масур на пушка, амен-амен на десет, повече нямаше, крачки. Видех и една вързана глава и са досетих, че е брат й. Знаел, че за Дьовлен няма през къде да се влезе и ни дочакал там, под моста на реката. Моят комшия, като разбра каква е работата, вървеше зад мене — дялна се под синора, в повета, и отгърмя, а пък я се намерих по средата на пътя. Едната ми ръка — вързана, ливорверът — в пояса, докато бръкнеш за него, оня с маузера ще та свърши.

— Да не си шавнал! — вика братът и тръгва към мене да лови сестра си… Маузерчето — в мене!

И тогава, агов, тебе лъжа, мене истина, тая негова сестрица, дето цяла нощ я влачихме и парцалосвахме, шавна изведнъж и — от тая ми страна, дето беше — намери се отпред. Сама! Хванах я със здравата ръка за кръста и викам тогава на брат й:

— Хай си прекрачил една крачка, хай съм се хвърлил със сестра ти в реката! — А реката — кипнала под мене, страхотия!

Заковах го и — заднем, заднем — тръгнах по моста. Сестра му съм я вкопчил, не я пущам, държа я, а той ме гледа и нито да ме гони, нито да ме стреля… Тогава съм видял човек като мум, като свещ! Капчица кръвчица не остана в лицето му! Поседя вдървен, а че хвърли пушката, хвана се за очите и — заплака. Мъж не бех видел да плаче — видех… Идеше ми да се върна, да си му дам сестрата, ала тия работи не стават тъй: едно е да ти се иска, друго е — да можеш, а пък трето и четвърто да го направиш.

Тъй я доведохме в Дьовлен. И право при ходжата да ги венчае. Ходжата я пита:

— Зимаш ли го, мари, тоя мъж?

— Не ща го!

— Бре, че корава жена — развика се и ходжата, — направили сте я листница и пак не ще. Я — вика, — Шебане, да я заведете в гората пак, да поседи с елите сама, та белким й дойде ума в главата!

Сепна се тогава жената и — втаса. Венчаха ги…

Питам: „Сетне, аго Шебане, какво стана?“

… Сетне се водиха два месеца и кусур да имаше, повече не беше. Веднъж тя вика на мойта жена: „Яла, анайко, да ма изведеш да сея царевица в градината, да ми покажеш, че я не зная как се сее царевицата.“ Мъжът й я пусна (дотогава не беше я пущал) и отидоха с моята жена да й покаже как се сее царевицата. Отидоха, жената се върна, оная, настанката, са не върна — откачила през реката и право в селото си отишла.

Сетне ми проводи хабер да отида да говорим. Отидох и ми рече: „Разведи ма с оня лигльо, ще ти дам каквото щеш.“ Питам я: „Какво ще ми дадеш?“ „Ще ти дам две лири, ще ти дам и шаяк за три чифта навои, една фаша за цървули…“ Е, тъй ми рече. „Щом е тъй, смятай работата за опечена.“

Върнах се тогава в Дьовлен и награбих комшията. „Що я не зарежеш — викам му, — това жена няма да ти е, та каквото и да правиш. Трябва, ако искаш да ти е жена, пак да я крадеме, както сме я крали.“ „Дума да не става — уплаши се той, — такова нещо не повтарям, та ако ще би да си остана без жена през цял живот.“ „Щом е тъй — остави я, пък ще ти откраднем друга, по-кротка, живот да живееш!“

— Колко ще ми искаш тоя път?

— На трима по сто — триста, двеста за пиене, та всичко петстотин.

— Дадено — вика. — Върви кажи на оная, бесната, че я не ща!

— Няма какво да й казвам, ще дойдеш с мене да отидем в Настан да ви разостави ходжата, че да си гледаш кефа!

Отидохме в Настан, разведохме го, сетне му взехме друга една, крадохме я, ама не такава кражба, каквато бе първата: като я побарахме за плитките, и втаса…

Пък оная ми си даде двете лири и всичко там, каквото беше казала…

Много жени съм влачил, ама тая, агов, се окачи на сърцето ми, ербап жена, където и да я побараш — жена и артисва!

Още я помня и съжалявам. Ама нали ти казах: едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто — да го направиш.

Край

ДАРИ ЗА НАРОДНА ТОПКА БЪЛГАРИЯ ®

Народна Топка България ®

Народна Топка България ®

Здравейте !Предоставям ви линк към информацията за спонсори и дарители в случай,че има интерес. http://narodnatopka.com/reklama/
Описано е всичко необходимо за проекта !
Целта ни е да отворим вратите на поне по един клуб по народна топка във всеки един град на България. Всяка община, която иска да развива спортната култура на подрастващите и на вече порасналите в региона, е добре дошла в редиците на Федерация „Народна Топка България „.

Това е начинът да изградим и национален отбор за мъже, жени и смесен състав, ако искаме да участваме активно на международната сцена на Световно и Европейско първенство по народна топка ( DODGEBALL CUP ) в зала, на плаж , на сняг и на батут. Всеки от вас, който желае да помогне, е добре дошъл. Свържете се с нас !!!
тел: 0885 94 84 96 – Kim Reiki

Още за нас на следните адреси :

www.kimreikifoundation.com
www.narodnatopka.com
www.mediaplus.bg

Един отговор на "Мъжки Времена по Николай Хайтов"

  1. Ivo   31.10.2016 at 20:13

    Мале мале.Какви времена са били и то съвсем доскоро.Ние младите днес наистина не знаем много неща , жалко ,че хората не проявяват повече интерес към тази литература.Толкова вълнуващо.

    Отговор

Напиши коментар

Your email address will not be published.